МНОГО ПЕРНИЧАНИ СА СЕ ВЪРНАЛИ В ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ, когато най си обичаха опашките. И ставаха по първи петли /а тогава в много дворове имаше петли/, за да се наредят пред съответния търговски обект и де се запасят евентуално с някой дефицитен търговски артикул.
Точно тази позабравена практика се реанимира усилено преди Великден. Битката за агнешко наподобява битката за банани.
Осведомени, че утре сутринта в еди-кой си хипермаркет ще има прясно българско агнешко на поносима цена /за перничани 11 евро килото си е направо без пари/, нашенци се инсталират пред портите половин час преди отварянето на магазина и после атакуват хладилните витрини с оная потребителска страст, от която мислехме, че сме се отървали в демократична пазарна България.
Да, ама не. Агнешкото е магнит, срещу който няма природни закони, които да го неутрализират. Не стига това, ами месото така внимателно и педантично се оглежда от потребителя, сякаш е изкарал курсове по качествен контрол на храните и разбира като всеки българин от футбол.
Така че Великден си е един огромен празник на суетата, с която се демонстрира, че гражданите може и да се излезли от селото, но селото не е излязло от тях. Пардон, навремето на село всеки си имаше собствено агне…
