Почина един от най-великите спортисти на България – Боян Радев. В тази връзка публикуваме една статия ,която историкът на пернишкия и българския спорт Стефан Сергиев ни предостави преди осем години. Успехите на Боян Радев са непреходни. Затова и тази статия звучи актуално и днес.
Боян Радев – непобеденият
Няма перничанин, който да не е слушал и да не знае за Боян Радев – най-големият пернишки спортист, двукратен олимпийски шампион. С риск да повторя някои известни данни за този велик наш съграждани, ще се опитам да разкажа най-важното от неговия богат и славен спортен и житейски път.
Той е роден на 25 февруари 1942 г. в село Мошино (днес квартал на Перник). Боян е толкова привързан към родното си място, че и днес много години от както селото е загубило своя статут и е в чертите на Перник, той не може да го забрави и винаги с гордост го подчертава.
Израства с проблемите на селото, покрай дядо си, каруцата и конете. Учи до второ отделение, училището не го влече, и продължава обучението си в най-важното училище – на живота. От рано се сблъсква с трудностите, но те не го отчайват, а тяхното преодоляване, калява характера му. 14-15 годишен започва работа в ТКЗС. С каруцата прекарва житото от комбайна. Сам, без особени трудности товари чувалите. Но работата в стопанството е сезонна, затова продължава трудовата си дейност на рудник „Република”. Работи като общ работник, първоначално по поддържането на линиите, а след това като прислуга на един багер. Независимо, че е най-малък и непълнолетен, му възлагат най тежката работа. И се справя, защото е силен. Мълвата за необикновенно силното момче бързо са разнася из Перник. Тя достига и до треньорите по борба.
По това време в града не малко специалисти по отделните видове спорт обикаляха махалите и трудовите колективи, за да набират желаещи да спортуват. Един ден на рудник „Република” пристига бившия борец Тодор Иванчев. Той остава възхитен от лекотата, с която младия Боян се справя с тежката работа. След кратък разговор го кани в залата по борба на Стадиона на мира. От този момент започва нова, страница в живота на Боян Радев. Започва да тренира с голям хъс, да участва в състезания. По това време Перник е в чертите на големия Софийски окръг, а център на борбата в него е Пирдоп. Затова Боян скоро се озовава в това градче. Перничани могат да съжаляват, че Боян не защитава цветовете на нашия град, но се гордеят, че сред тях се е родил този непобедим юначен българин. Голяма част от подготовката му преминава в нашия край и по-специално на Витоша. Всяка зима, когато волейболистите на Боби Гюдеров са на зимна подготовка на хижа „Острица”, там е и Боян. Хижарят е много доволен, защото Боян цепи дървата за целия сезон – всяка сутрин, гол до кръста той върти брадвата с такава сили, че трески хвърчат на десетки метри в снега. А кросовете му са продължителни и изморителни. Но в такива условия се калява характера.
През 1962 г. Боян Радев постига първия си голям успех – вицесветовен шампион от първенството в Толедо. Кой спортист не би се радвал на такова отличие? Но Боян не е удовлетворен от него. Той знае, че може повече, че може да бъде първи. Тази мисъл не излиза от главата му. Редят се състезания след състезания, увереността му нараства. И когато заминава за Олимпиадата в Токио през 1964 г. си дава обет, че ще се върне със златния медал. На олимпийския тепих никой не може да устои на неговата технична и активна борба. Един след друг съперниците са победени. Остава последната решителна схватка. Както всеки човек и спортист, Боян се вълнува преди нейното начало. За тези мигове преди решителните схватки, лаконично, но точно разказва Б. Гюдеров във своята книга „Една топка, една мрежа, един живот”. „В свободното ни от мачове и тренировки време, при мен неизменно беше Боян Радев. Викаше ми „Земльо”, вълнуваше се от предстоящите схватки с непознати противници, аз като „стар и изпечен вълк на чужбински терени” се мъчех да го окуражавам и поощрявам. Когато спечели златния олимпйския медал, той дойде, сложи ми го на врата и вика: „Носи го, заслужил си го!” – и замалко не ми поломи некое бедро.”
И ако Боян Радев е признателен на моралната подкрепа на Боби Гюдеров, то българската спортна общественост по-подобаващ начин оценява стореното от него и го обявява за „Спортист №1 на България” за 1964 г.
През 1967 г. Б. Радев става световен шампион от Толедо, а през 1967 г. – вицесветовен шампион от Букурещ. В Букурещ остана втори, макар и непобеден. За това първенство той не заминава със своите съотборници. Не се е възстановил от тежката операция на гърдите и лекарите не му разрешават да се бори. Но Боян пренебрегва тяхната забрана и в навечерието на схватките в неговата категория – до 97 кг. Пристига в румънската столица. С превръзка през гърдите той за пореден път доказва силата на пернишкия дух. Болките са били непоносими, но след като си излязъл да защитаваш честта на своята родина, те остават на заден план. Успя да победи съперниците си, които излизаха срещу него с мисълта, че сега е момента да го победят, устоя и на пристрастното съдийство. Схватката му с представителя на домакините Мартинеску бе обявена за равна и румънеца грабна златото. Но кой от двамата е по-добър пролича още на следващата година, когато на олимпиадата в Мексико Боян го тушира още в първата минута. В мексиканската столица той отново нямаше равен и за втори път триумфира с олимпийското злато.
Първият български борец двукратен олимпийски шампион е перничанинът Боян Радев!
Три пъти той е обявяван за спортист №1 на България в традиционната анкета на в-к „Народен спорт” – за 1964, 1967 и 1968 г. Обявен е и за спортист на 25-летието.
Боян Радев слезе непобеден от тепиха когато беше само на 26 години. Раздели се с големия спорт на върха на славата, в зенита на своята сила, но остава верен на борбата и при всяко състезание винаги е край тепиха, окуражава българските борци. И когато някой спечели световна или европейска титла, той го изнася на ръце, така както него го изнасят съперниците му – няма грешка съперниците му, останали със сребърния и бронзовия медал, на олимпиадата в Токио Какво по-голямо признание от това!
Независимо, че не се е състезавал за Перник, Боян Радев има определени заслуги за развитието на борбата в нашия град. Особено през последните години. Перничани са му признателни, а най-горди са младите пернишки борци, които днес тренират в модерната и уютна зала по борба носеща името на техния прославен съгражданин.
Боян Радев е заслужил майстор на спорта. През 2009 г. е награден с най-високото отличие на Международната федерация по борба (ФИЛА) – „Златна огърлица”. Приет е в залата на славата на Международната федерация по борба в Оклахома (САЩ).
След приключване на спортната си кариера работи в системата на МВР. На 24 април 2014 е избран за спортист на века в Спортен клуб „Левски”. по случай вековния юбилей на „синия“ клуб.
В следващите години Боян Радев се отдава на колекционерството. Колекционира картини от най-големите български майстори. Постепенно колекционерската му страст се увеличава и той се насочва към различни антики. За колекционера Боян Радев може да се напише цяла книги. Тук ще спомена само, че благодарение на това негово хоби са съхранени много ценни картини и предмети, които големия българин е дарил на НИМ
Обявен е за дарител № 1 на Националния исторически музей. В зала в музея, наречена на неговото име, са изложени ценни предмети от колекцията му, над 170 експоната – икони, църковна утвар, дърворезби, каменни пластики, между които три мраморни римски портрета от ІІ-ІІІ в. сл. Хр., дело на неизвестен скулптор.
Боян Радев е подарил на НИМ всички свои награди и отличия от борбата.
д-р Стефан Сергиев
