Нашенецът има морето за лична собственост. Чувства се морално задължен всяко лято да нагледа имота си. То и по конституция е почти така – морето и плажовете са общонародни.
И затова в началото на астрономическото лято морето обира емоциите, а крайбрежната ивици обира остатъка от собствеността – парите. Тази година морето е най-бурно. Снимки, като че правени в пустинята, обхождат социалните мрежи, за да впечатлят клетия собственик с нищожността на богатството му. Пясъкът пуст, под спуснатите чадъри пече, шезлонгите скучаят, а чайките самотно грачат.
Романтика в стил „Робинзон“. И като цъфнат цените на царевицата и цацата, като прибавиш супата и бирата, без да слагаш в сметката морските дарове /егати и даровете!/, ставаш удавник първа класа. Морето е луксозен затвор, където те изцеждат и телесно, и финансово.
Морето е чужда територия, небългарска, враждебна и озъбена. То поражда страх, гняв и порив за бягство от затвора. Морето вече ни е гръцко. Натам летят мечтите и резервациите.
„Бетоновата природа“ и ценоразписите на родното Черноморие са повод да се откажеш от собственост, даже от националност. Грачиш като чайка на пуст плаж. гърчееш се като Кириак Стефчов и чакаш лятото да свърши.
Валентин Варадинов
