Свлачището в Родопите е една огромна метафора. За празноговоренето и нищоправенето. За „усвояването“ на средства по проекти. За формалната превенция. За безкрайното затваряне на очи и отваряне на джобове. За бетонираната „красота“ на родината.
За „успехите“ в строителството на европейска България. И за какво ли още не. И най-вече – за разцепената България, в която едно свлачище е запушило изхода напред. Митичната българска планина – Родопа – отново влезе във фолклора.
Планината се „притури“, за да попита човека какво прави там. Космическата песен на Валя Балконска трябва да отнесе в Космоса и това свлачище. Да го видят извънземните и да разберат, че ако на Земята има разум, той не е в България. Свлачището в Родопите блокира не само един път, един град, един курорт и една планина. То разцепи България, откъсна я от собствените корени, омаскари вековния ни строителен гений и ни каза, че сме жертва на собствената си алчност.
Нагледно демонстрира, че природата не прощава. Дори когато е Родопа, от дълбините на която звучи пленяващата музика на Орфей.
А сега се настройваме за друга песен – за отговорността и безхаберието. Късно. Планината се „притури“ и ни изпрати в Космоса. При нищото.
Валентин Варадинов
