Българинът е феномен. Няма такъв специалист в световен мащаб. Той не е ходил на мач от 1998-ма, ама знае как трябваше да бие националния отбор. Не е отворил учебник по медицина, ама точно знае какъв е съставът на ваксината и че Ковид е измислен от Бил Гейтс да ни чипира. Не може да намери Украйна на картата, ама е категоричен кой е прав във войната.
Ние сме нацията на експертите от дивана. Въоръжени с дистанционно в едната ръка, телефон в другата и отворен Фейсбук – непобедими.
Там, във Фейсбук, е нашият парламент, нашата академия на науките и нашата кръчма. Там всичко се решава. Там разплитаме световните конспирации за закуска. Знаем как Сорос дърпа конците, как ни пръскат от самолетите, как Америка краде газта, как всички лъжат нас – простия, но много „светнат“ и буден българин. Ние сме будни! Всички други спят, само ние сме се събудили и сме разбрали играта.
И разбираме от всичко.
Питай ни за футбол – ние сме по-добри и от Клоп, и от Гуардиола. Питай ни за Ковид – всички лекари са шарлатани, само ние си знаем, че ракията и чесънът лекуват. Питай ни за Украйна – хем сме големи русофили, хем сърцето ни е в Сибир, „Русия ще ни освободи пак“, ама ако може и едни европейски пари да вземем, едни субсидии, едни фондове, че да си оправим покрива на къщата. Обичаме си Русия, ама обичаме и еврото. И това не го виждаме като противоречие. Защото ние сме хитри.
А когато аргументите свършат, когато някой ни извади факт, цифра, логика, ние вадим последния коз, атомната бомба на българската аргументация, която слага точка на всеки спор:
„Абе, таковал съм му майката!“
И край. Дискусията приключи. Ти си победен, светът е обяснен, ние сме най-умните.
И точно тук е трагедията.
Защото колко пъти са ни питали сериозно? Колко пъти историята е заставала пред нас и е казвала: „Българино, сега избирай. От теб зависи.“
И всеки път, ама всеки път, ние сме избирали грешно.
Избирахме си цар и после го сваляхме. Избирахме си социализъм и после ревахме, че няма банани. Избирахме си демокрация, ама искахме да ни я донесат готова, опакована и с инструкция. Избирахме си политици – все „наши хора“, все „ще оправят държавата“, а накрая все едни и същи мутри, само с различни цветове. На избори – гласуваме по злоба. На референдум – не гласуваме изобщо, ама после намираме маана на резултата.
В личен план е същото. Все другите са ни виновни. Шефът е виновен, държавата е виновна, ЕС е виновен, времето е виновно. Никога ние. Ние винаги знаем по-добре, ама никога не правим по-добре.
Затова сме там, където сме.
Затова сме все на… последната дупка на кавала. Най-бедни, най-болни, най-мрънкащи, но пък с най-голямо самочувствие.
Специалисти по всичко, майстори на нищо. С телефон в ръка и с фразата „таковал съм му майката“ в уста.
Докато не слезем от дивана, няма да мръднем от последната дупка.
Илиян Стоянов
