Дядо Тръмп сключи (не)изненадваща сделка с Дед Путин. За стотици хиляди тонове дизел.
Новината мина почти небрежно, между две негови изцепки за Гренландия и поредното му искане за Нобелова награда. А всъщност е огромна. Историческа, дори. Президентът на САЩ купува гориво от Русия в разгара на война, която самият той уж иска да спре за 24 часа.
Официалното обяснение е гениално в своята простота: да се свалят „безбожните цени на горивата“ в Америка. Тръмп даже каза нещо като „настоявам да свалите цените“, с онзи негов тон на шеф от риалити. Въпросът е дали някой ще го послуша, освен бензинджиите покрай магистралите в Айова. Защото цените не се свалят с лозунги. Свалят се с политика. А неговата политика в момента е да се прави на загрижен за обикновения американец точно преди изборите.
Това е опит за пряко влияние върху изборите в САЩ. Най-чист, най-примитивен популизъм. Наливаш евтин руски дизел на пазара, цените в колонката падат с 10-15 цента за седмица-две, и отиваш да кажеш на митинга в Охайо: „Виждате ли? При мен бензинът е евтин!“.
Да сключиш сделка с вечния си враг обаче не те прави нито голям бизнесмен, нито голям държавник. Точно обратното.
Години наред в Щатите се говори, че Тръмп е руски аватар. Че е зависим, че е купен, че е шантажиран. Той прави всичко възможно да потвърди този наратив. Защото как иначе да обясниш логиката? Налагаш мита на Германия, заплашваш Испания, искаш да купиш Гренландия като парцел в Ню Джърси, обявяваш Канада едва ли не за 51-ви щат, а на Москва й купуваш дизела. На Техеран пращаш самолетоносачи, на Каракас – ултиматуми, на Киев – сметки за всяко доставено оръжие. А на Путин, Си и Ким – метани.
Тръмп се държи с тримата диктатори като влюбена тийнейджърка. Четка ги публично като любовница. „Много умен лидер е Владимир“, „Много силен лидер е Си“, „Много харесвам Ким, ние си пишем красиви писма“. Един пръст не е размахал на тях. Нито веднъж. Докато на демократичните си съюзници и на жертвите на агресията се репчи всеки ден.
И стигаме до най-циничното. Зеленски трябвало да се маха. Защо? Защото удря с дронове руските петролни рафинерии. Защото пречи на бизнеса. На онзи бизнес, с който вече и САЩ имат нещо общо. Ето я цялата морална рамка на „миротвореца“ Тръмп: Украйна да не се брани твърде ефективно, за да не вдига цената на руския дизел, който трябва да спечели междинните избори в Мичиган.
Всички ревнаха, разбира се. И с право.
Абсолютен парадокс, а и върховна наглост е лидер, който заплашва да взима за заложник, да съди или направо да убива президенти на други държави, който иска да анексира чужди територии, да иска да му дадат Нобелова награда за мир. Какъв мир, бе, дедо Дони?
Мирът не е сделка за дизел. Мирът не е да накараш жертвата да коленичи, за да може агресорът да си продава спокойно петрола.
Ти не си миротворец. Ти си един от големите сатрапи на новото столетие. Един от онези, заради които новото столетие започва да прилича исторически на предишното. Същите сделки с диктатори, същите оправдания за „евтиния бензин“ и „националния интерес“, същата слепота.
Въпросът вече не е дали Тръмп е слаб лидер. Вижда се отдавна, че е слаб. Слаб пред силните и силен пред слабите. Въпросът е накъде ни води тази слабост, маскирана като сила.
Дано не вървим към Трета световна война. Дано сме си научили уроците от миналия век и да не сме ги забравили толкова бързо, колкото Дядо Тръмп забрави кой му е враг и кой му е приятел.
