Да не забравяме за Чернобил! Да не позволим да го заличат

Да не забравяме за Чернобил! Да не позволим да го заличат

Има неща, които не се забравят. Не защото са записани в учебниците, а защото са изписани върху телата ни, върху съдбите ни, върху страха, с който живяхме седмици наред през пролетта на 1986 година.

Затова изказването на столичния лидер на БСП Иван Таков срещу филма „Хроники за неудобната истина“ не е просто поредното политическо изказване. То е нагло, цинично и дълбоко обидно за всички нас, които помним.

Филмът разказва за онова, което комунистическата власт в България направи след аварията в Чернобил в края на април 1986 година. А тя не направи това, което всяка нормална държава е длъжна да направи за своите граждани. Тя ги излъга. Тя прикри истината. Тя наложи информационно затъмнение, докато радиоактивният облак вече бе над страната ни, над полетата ни, над храната ни, над децата ни.

И точно този филм Столичната община реши да предостави безплатно на всички училища. За да знаят децата. За да помнят. За да не се повтори.

И точно тогава се появи Иван Таков. Отроче на старите комунисти Пеко Таков и Янчо Таков. Наследник на червената номенклатура, която и днес, 37 години след 10 ноември 1989 година, упорито иска да изтрие спомените за най-тежкото престъпление срещу човека от последните години преди промените.

Все едно е нямало такова нещо. Все едно не се е случвало. Все едно не сме дишали отровен въздух, не сме яли отровена храна, не сме пили отровено мляко. Все едно властта не е знаела, не е крила, не е лъгала.

Но ние, живите от тогава, помним!

Помним как истината се разнасяше като жестока тайна от уста на уста в училища и трудови колективи в заводите. Шепнешком. В коридорите. В междучасията. В обедните почивки. Да не ядем марули, да не ядем спанак, да не пускаме децата навън, да не правим това или онова. Хората сами се опитваха да се ориентират между митовете и истината и да се предпазят. Вслушваха се в чужди радиостанции, в слухове, в онова, което някой познат, работещ някъде „по-нависоко“, беше подшушнал.

Държавата мълчеше. Партията мълчеше. А когато говореше, лъжеше, че всичко е нормално, че няма опасност, че няма за какво да се тревожим.

А истината беше, че ни тровеха съзнателно. Защото за тях парадът на 1 май беше по-важен от живота на децата ни. Защото за тях „спокойствието“ на системата беше по-важно от здравето на цял един народ. Защото за тях човекът никога не е бил ценност, а само статистика.

И до днес плащаме цената за това безобразие на комунистическата власт.

И до днес всяка година по един средно голям град от хора си отива от ракови заболявания в България. Това не е абстрактна статистика. Това са нашите майки и бащи, нашите съседи, нашите приятели, нашите колеги. Това са хората, които през 1986 година бяха млади, бяха здрави, бяха пълни с живот, и които властта обрече, без дори да ги предупреди.

Затова толкова болезнено и толкова показателно е и онова, което се случи около филма в Българската национална телевизия. Участие на екипа беше отменено с аргумента, че те наскоро са участвали в друго предаване на телевизията в сходен времеви прозорец. Формално обяснение. Бюрократично обяснение. Но всички ние знаем как изглежда цензурата в наши дни. Тя рядко идва с гръмък забранителен акт. Тя идва с „технически причини“, с „програмен прозорец“, с „вече сте участвали“. И резултатът е същият: неудобната истина да не стигне до хората.

Ето това е битката днес. Не е битка за един филм. Не е битка за едно решение на Столичната община. Това е битка за паметта.

Защото наследниците на онези, които ни лъгаха през 1986 година, много добре знаят какво правят. Когато минат няколко поколения българи, които не си спомнят, и на които им е поднасяна друга „истина“, тогава фактите ще изчезнат от историята. Тогава престъплението ще бъде забравено. Тогава палачите ще бъдат представени като „грижовни държавници“, а жертвите – като „случайност“.

Няма да позволим това да се случи.

Ние сме длъжни да разказваме. На децата си, на внуците си, на учениците в училищата. Да им показваме филми като „Хроники за неудобната истина“. Да им казваме какво се случи през април и май 1986 година. Да им казваме кой криеше, кой лъжеше, кой ни обрече.

Защото паметта е последната съпротива срещу лъжата. И докато има поне един жив човек, който помни шепота в училищните коридори, страха в домовете и лъжите по телевизията, истината за Чернобил няма да бъде изтрита.

Иван Таков може да се изказва срещу филма. Може да защитава наследството на баща си и дядо си. Но той не може да изтрие това, което сме преживели. Той не може да отмени историята.

Ние помним. И ще помним.

Илиян Стоянов