Едно младо момиче няма да е абитуриентка напролет. Милена няма да облече рокля. Няма да се снима с класа. Няма да хвърли шапка във въздуха. Няма да отиде на бала, за който е мечтала. Няма да стане студентка, няма да се влюби, няма да стане майка.
Защото в Драгоман, на улицата, я размаза кола, шофирана според свидетели с огромна скорост от пиян граничен полицай. Твърди се, че е бил и дрогиран, излизал от заведението на майка си.
Милена нямала шанс. Това казват приятелите ?. Днес те съжаляват, че в последния момент не са успели да я дръпнат от пътя на убиеца зад волана. Че са видели смъртта да връхлита и не са могли да я спрат с ръце.
Помислете си за този момент. За тези секунди. За този ужас, който тези деца ще носят цял живот. Те ще си спомнят как приятелката им е стояла до тях, смеела се е, говорела е за нещо обикновено, и в следващия миг я няма. Няма я. Защото някой е решил, че може да пие, да се дрогира и после да седне зад волана и да беснее.
И това не е било инцидент. Това не е било „нещастно стечение на обстоятелствата“, както обичат да пишат в протоколите. Това е било чакано убийство.
Защото, твърдят хората в Драгоман, той имал и доста прегрешения пред КАТ. Беснеел с висока скорост. Нарушавал, минавал на червено, карал пиян. Обаче нали тате бил шеф в „Гранична полиция“, затова безнаказано и нагло продължавал да вилнее зад волана.
Ето я цялата българска схема в едно изречение. Тате е шеф. Синът е недосегаем. КАТ го спира, вижда фамилията, вижда връзката, и го пуска. „Айде, момче, по-внимателно следващия път.“ И момчето разбира: може. Може всичко. Може да кара пиян. Може да кара дрогиран. Може да кара с 150 в населено място. Нищо няма да му стане. Защото е „наш човек“.
Така става у нас често. Твърде често.
Млади нехранимайковци с връзки, с вуйчо владика или с яки рушвети ги назначават на държавна работа в службите. В полицията, в гранична, в митницата, в армията, в общината. Да има сигурно работа детето, да е на държавна заплата и придобивки. Да не се мъчи в частния сектор. Да има униформа, да има власт, да има значка, с която да маха на пътя.
Родителите го уреждат с най-добри намерения. „Да си уреди детето.“ Това е най-висшата ценност в България – да си уредиш детето. Не да го възпиташ. Не да го направиш човек. А да го уредиш. Да му намериш топло местенце, където да не се преуморява, а да взима заплата.
Обаче детето като си е леке, все ще се оака. Това е закон. Можеш да му купиш диплома, можеш да му купиш назначение, можеш да му купиш и шофьорска книжка, и кола, и прошка за всяко нарушение. Но не можеш да му купиш съвест. Не можеш да му купиш акъл. Не можеш да му купиш човечност.
И рано или късно се стига до това, което се случи с Милена.
Едно леке, израснало с усещането, че е над закона, че всичко му е позволено, че тате ще го оправи, сяда пияно и дрогирано зад волана. И убива. Убива едно невинно дете, което просто е вървяло по улицата. Което е имало цяъл живот пред себе си.
А после какво? После ще дойдат адвокатите. После ще дойдат връзките. После ще дойдат „експертизите“, които ще покажат, че не е бил чак толкова пиян. Че не е карал чак толкова бързо. Че момичето „е изскочило внезапно“. Че „пътната настилка е била хлъзгава“. Че „имало е мъгла“. Всичко ще се извърти така, че убиецът да стане жертва на обстоятелствата, а жертвата да стане виновна, че е била на улицата.
Познаваме този филм. Гледали сме го сто пъти. В София, в Пловдив, във Варна, в малките градове. Винаги едно и също: младеж с връзки убива човек на пътя, родителите реват, обществото се възмущава три дни във фейсбук, после всичко утихва, делото се точи с години, накрая условна присъда или оправдаване заради „процедурни нарушения“, и убиецът пак е зад волана.
Общество от нагаждачи и уреждачи, а после ревем…
Ревем на погребенията. Ревем пред камерите. Пазим свещи. Слагаме цветя на мястото на катастрофата. Пишем „Почивай в мир, Милена!“ И след седмица пак сядаме пияни зад волана. Пак уреждаме децата си в полицията. Пак си затваряме очите, когато нашият син беснее по улиците, защото „млад е, да се изживее“.
Докато не спрем да уреждаме лекетата, ще продължаваме да погребваме децата си.
Милена няма да е абитуриентка напролет. Но тя може да е последната, ако най-накрая разберем, че връзките убиват. Че безнаказаността убива. Че системата, в която тате-шеф пази сина-нарушител, е система, която произвежда убийци.
Ако не, утре ще е друго момиче. В друг град. На друга улица. С друго име. Но със същата история.
И пак ще ревем.
Илиян Стоянов

